Едно не българско явление (исторически факт) с участието и на българи

или

Спасяването на испанските села

 

През лятото на 2010г., през интернет-страница за изучаване на чужди езици посредством общуване, имах късмета да се запозная с Георг – тогава около 60-годишен мъж, желаещ да изучава български език. Планираше да дойде в България на почивка за около 2 седмици, избрал беше Златни пясъци и търсеше някой да го учи на български през това време. Когато се срещнахме, научих, че най-съществен принос за влечението му към моя роден език има неговият интересен произход – родителите му и двамата били родени българи, но при прекрояване на границите и в бягство от войните се озовават на гръцка земя. Заживяват там, създават семейство и се ражда той. По обясними причини неговият роден, но не майчин език става гръцкият. А малко по-късно, когато бил още невръстно дете, семейството емигрира в Германия, която става негова втора родина. Там Георг учи, расте и живее до момента на срещата ни, получил възможност да пътува безпрепятствено и смятайки себе си за „дете на света“. Твърдеше, че най-добре владее немски и го смята за свой първи език, следващият в класацията е гръцки, английският му по неговите думи беше доста слаб, но на български не знаеше почти нищо. Посвещаваше желанието си да научи поне малко български в памет на своите родители, чиято родина беше дошъл да посети, а с усмивка заяви, че ученето на езици щяло да го държи далеч от Алцхаймер…

Нашите ежедневни „уроци“ продължаваха по няколко часа и няма да крия, че за мен бяха дори още по-полезни, въпреки че общувахме през английски – труден и за двама ни. След първите няколко срещи той ме окуражаваше да говоря на български по ежедневни теми и така стигнахме до работата ми – директор на училище във варненско село. Нямаше начин да не изплача най-голямата си болка – през миналата 2009г. едва спасихме училището от закриване в поредната злостна кампания в тази посока, обхванала страната ни. Училище с вековна история, създадено от бележит българин-родолюбец още през далечната 1847г.! Естествената причина за тези трусове, както всеки се досеща, беше демографската криза. Разговорът на тази тема тръгна в отговор на въпрос от Георг кое е моето най-голямо желание в момента и с какво той може да ми бъде полезен. Отговорих, че едва ли може да ми помогне да спася училището си, а той многозначително подхвърли фраза от рода на: „Човек никога не знае…“ Оказа се, че неговият богат житейски опит съдържа и тази ценна история, която споделям тук. Тя е не просто подсказка, а сериозна отъпкана пътека в правилната посока, за която управниците ни си затварят плътно очите и ушите.

Ето я и историята на Георг, преразказана от мен така, както я разбрах и осмислих:

„Може би малко от вас, българите, знаят, освен по-старото поколение, че през 70-те години е имало вълна от бягства от България към Западна Европа. /Обяснимо подобно явление се е пазило в дълбока тайна!, защото въпреки че съм родена през 70-та година, имах връстници, чиито животи бяха объркани заради далечни роднини-„невъзвръщенци“ от няколко поколения преди тях…/. Тогава аз бях млад, обичах да пътувам и попаднах в един екип, на който беше възложено да снима филм за необикновено явление в Испания. Тази страна се опитваше да пребори демографската криза на своя територия, която логично засягаше първо селата, а сред тях най-напред тези в планинските райони. Застрашително се увеличаваше броят на напълно безлюдните села и управляващите, като истински държавници, търсеха изход. Бяхме поканени да снимаме в едно такова село опит за РЕШЕНИЕ на този наболял техен проблем. Даваха подкрепа на желаещи да се установят в Испания емигранти, като им предоставяха безплатен дом в същите тези села и това беше ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА. Като отидохме на място, с изненада установих, че много от кандидат-заселниците са от България – сънародници на моите родители. Знам със сигурност, че тогава, през онези години цели испански села бяха населени с българи. Как се случваше това – обичайно пристигат първо мъжете – избягали първи. Когато главата на семейството успее да уреди живота, действа, за да „издърпа“ и останалите си роднини. И така, властите водят тези мъже в едно такова село и им предоставят къщи – да си избират по свой вкус. Когато пристигнат семействата им, отново ги посещават и описват всички подробности – колко са възрастните, колко са децата, какви са техните нужди… Примерно човекът е успял да доведе цялата си фамилия – съпругата си, родителите и на двамата, деца… „Ще имате и куче. То също ще има разходи.“ Така с главата на семейството се сключва договор, че получава къщата за 99 години, децата и внуците му могат да я наследяват, но НЕ МОЖЕ да бъде продавана! За период от минимум една стопанска година семейството според броя на членовете получава пълна издръжка за живота си, достатъчно земя за обработка, както и безплатно семена за посев, животни за разплод, храна за животните и всичко необходимо за всякаква селскостопанска дейност, с която желае да се захване. На испанците им било пределно ясно, че храната за гражданите идва от селото и с тази своя политика решават два проблема – обезлюдяването на цели райони и изхранването на градското си население. Излишно е да споменавам, че на тези заселници е осигуряван пазар за произведеното на справедливи цени, така че да имат възможност да се замогнат и да не тежат на държавата. А така, вече стъпили си на краката, по естествен път те се интегрират в новата си родина. Като успеят да се издържат сами, като придобият възможност да си купят свой дом в избрано от тях място при желание да живеят другаде – никой не  ги спира, добре дошли са. Така по естествен път се подбират работливи, издръжливи и изобщо – стойностни хора, формиращи нацията и облагородяващи я с надеждни гени.

Въпросният проект имал продължение, а към филма последвало заснемане на втора част – след 5 години, когато проследили ефекта от инициативата. Няма съмнение, че тогава бил регистриран успех на каузата със заселването на обезлюдените села, както и успех в селското стопанство – при земеделието и животновъдството. Оттогава са спомените на моя приятел Георг, че обитателите на тези повторно заселвани села логично били от един етнос – за да се подкрепят и да си помагат в трудностите. Ако съдим по съдбата на Георг – гръцки немец с български корени – потомците на тези нови испанци днес едва ли знаят български по-добре от него… На финала на своя разказ Георг направи наивно заключение: Може би ако вашите съвременни политици научат за този успешен чужд опит, ако осъзнаят, че процесът е обратим и задействат подобен план на национално ниво… Чудя се как никой досега не се е сетил да почерпи опит от такива успешни инициативи? Странно е как никой от вас, обикновените хора, не знае за това явление – та там в Испания все пак видях много българи, все трябва да са останали техни роднини на българска територия…“

Днес ние повтаряме друга испанска грешка – грубо презастрояването на прекрасната ни крайбрежна ивица… Дано да се опомним скоро и да започнем да я поправяме, както го правят те – дали вървим по отъпкана пътека или проправяме път през бурените, кой може да отсъди?

Записах тази история с надеждата да помогне – в главата ми отдавна се въртят разни  въжделения за приемане на бесарабските българи от Молдова и Украйна – братя по кръвна линия и хора с доказано висок морал – работливи, издръжливи, скромни, с многодетни семейства, свързани здраво със земята и приели като начин на живот земеделската работа. Вместо да им предостави подобна програма, нашата България се превръща в мащеха за тях и чиновници ги „скубят“ с такси от хиляди евро за документи, докато те едва събират пари за път дотук заради безкрайно ниския стандарт при тях… Познавам лично такива хора и високо ги ценя, думите ми не са високопарни. Писах многократно на високопоставени политици, „пъчещи се“ по телевизията как творят геройски дела за българите зад граница – безмълвието и до днес виси вместо отговор! Правих опити да убеждавам селския кмет на селото, чието училище ръководех, да тръгнем заедно в тази посока – въпреки пречките, създавани от държавата. Само в своето село по онова време кметът беше преброил повече от 50 напълно безлюдни къщи! Наблюденията ми обаче показват, че за жалост повечето местни управници чакат някой „отгоре“ да им разпореди как да действат, а ако няма повеля от високо място – не се помръдват. Научени са, че искреният патриотизъм се заклеймява като грешен подход и си траят! Въпреки че истинските им работодатели сме ние – обикновените хора от народа, а не онези, които ги напътстват как да отговарят и коя работа как да (не) свършат…

Ще се въздържа от подробен коментар, само ще маркирам свързани с горното изложение проблеми, като:

  • „лъжебежанците“ /мигранти/, на които вече за всички ни е ясен размерът на месечната издръжка в нашата родина, както и „приносът“ им за нейното „благоденствие“;
  • опустошителните ромски набези по домовете на самотни стари хора в същите тези обезлюдяващи български села, породени от стихийното безпланово размножаване на нецивилизовани общности, подкрепяни негласно от властта в делото си по завладяване на територии – /бащиният дом на моята покойна вече майчица в близко варненско село е оглозган безжалостно – изкъртена и изгорена е дори дървената дограма на каменната къща, след като не остана нищо за крадене!/;
  • не на последно място и българското „робство“ от самозабравили се местни феодали по места, мачкащи като валяк и изкореняващи последните останки от национално самочувствие…

С надежда!

Павлина Атанасова

Facebook Comments