Дълбоките корени на инициативата „Имот под наем БЕЗ наем“ откривам в моята болезнена носталгия по България по време на моите 4 гурбетчииски години в Германия,
Чиста, организирана страна, хубава е Германия, но – чуждо, не е моето българско хубаво, не е моята хубава Родина,
която бихме могли да разкрасим още повече с наши уникални социални решения, защото наистина сме самобитни и за добро, и за лошо.
Помня как си казвах „Разменям 300 години живот в чужбина за 3 дни живот в България!“. Истина е , казвах си го наум.
От тези българи съм за които българският въздух не е разменяем за хубава кола и добре обзаведено жилище някъде по света .
И избрах – завърнах се в България с твърдото решение да дам моя човешки дан за страната си. Имах и други идеи, но те все някак свършваха до мен,
бяха в моя кръг на влияние – да направя това, да направя
онова. И все не ми стигаше измисленото. Все търсех, все мислех какво да е то, бях концентрирана в желанието си.
Исках идея която да е полезна за всички, в която могат всички да участват ,ако имат желание и да е полезна пак за всички.
Искреното ми намерение „да направя нещо“ ме е дарило явно с вътрешни широки, отворени очи за видя идеята в следващата случка.
Обикалям в селце до Бургас с приятелка, търся да си купя малка къщичка, родена и израсла съм на село.
Виждам за пореден път пустеещите български селски къщи и се
чувам да казвам: “ Искам да се свържа с този собственик,
ще го попитам, вместо да си купувам /щях да тегля заем за да си купя/, не би ли се съгласил да ме допусне в
пустеещата си къща срещу грижа за нея.И той доволен, и аз доволна“. Приятелката ми: “ Ти пък!
Кой ще те пусне в къщата си! Ти си луда!“ Много ме заболя от думите й, ръжен ме прободе както се казва, какво е станало с нас, какво е това недоверие с което живеем? Не че няма причини за него, но то не ни води към нищо хубаво.
Помислих си, че аз ако имам пустееща къща бих пуснала човек в нея. Щом аз бих, значи и други биха.
Луда съм била, аз съм била луда, че искам да се грижа за чужд дом –
а не е лудост да стоят празни, да буренясват, да се разпадат, а ние да плащаме наеми в близкия град на 25 км,
Да ядем пласмасови зеленчуци пред телевизора с видиотяващи реклами и инфантилни сериали! Да искаме да се върнем на село и да не го правим защото нямаме нужните средства за да закупим къща. Като части на пъзел, само трябва да съединим подходящите една на друга части. Готово!
Това е, ето го – това ще направя, колкото и години да ми отнеме за да изградя в социалната ни среда тази идея!
Вечерта още създадох група във Фейсбук.
Направих я тайна, за да се влиза с вид препоръка в нея.
Забуксувахме, 6 месеца почти на едно място. Тогава създадох общодостъпна, тази, която знаете.
Как се прави една идея реалност – с метода на китайската капка – година и половина кап, кап, кап … всеки ден.
Най-любимите ми моменти са тези, когато съм пред компютъра и в групата,
и в мига когато някой да подаде заявка за членство в нея да го приема веднага.
И така перличка по перличка нанизвах герданчето от съмишленици, герданче, което мечтая някога да стане огърлица за шията
на успешно осъществената от всички вас идея „Дом без наем“. Да бъде!
Българи от вас зависи дали ще останем на ниво „много хубава идея, чудесно … но не е за нас „, възползвайте се.
Каквото и да стане пред себе си съм спокойна – опитах и направих всичко което можах, и ще продължавам.
Ирена Ненчева
От българка към българи
Facebook Comments