Да живееш, Село!
Божке ле, майчице ле, стринке ле, сестричко ле – санираха, онайлониха, пакетираха блока най-накрая. Осем месеца спаха децата сред пране, кашони и разни терасни атрибути, в сапуниерата, демек гарсониерата. А честито да ми е. За хубаво било, ама за кого? Е па, надявах се да е към мен насочено. Да ми е хубаво некак си, да е комфортно, да се разцъфне животът ми, ураган от екстри да се стовари върху квалитета му, да се облажа от подобрено качество на микро климата в апартамента. Гледам хората го обикалят, зяпат, цъкат, като че ли се радват – оранжево заблестя блока, и бяло има – за отскок на избрания акцентиращ цвят, абе явно красота е. Дограми навсякъде, и къде требе, и къде не требе… Верно голяма цивилизованост настъпи, чистота..
Аз обаче, явно не разбирам от тези авангардни строителства, нещо не прихващам от цивилизацията, не еволюирам ли? Що не се получава при мене. Прекалено дива съм, да не съм потомка на Тарзан? А да не би да съм просто проста?
Че то мен ме стегна нещо за гушата, бре хора!
Нещо изчезна. Категорично го няма. Но да облека неуловимото в кройката на конкретна дума, не ми се удава. Наблюдавам тялото си и се опитвам да схвана какво сега пък не му е таман. Като не може умът ми да отговори, белким то ми продума. Па белким и го разбера.
Та тялото вика:
– Задушавам се бре, Иренче, що ме сложи в тоз найлонов чувал? Защо ме мъчиш?
– Шът, да мълчиш, нищо не разбираш, невежо си, това е ПВЦ дограма, съвременна мярка срещу климатичните амплитуди, да не ти е ни студено, ни много топло.
То, тялото пак вика:
– Не усещам вятъра, бре Иренче! Гледай прането на терасата съхне цели 2 дена в таз жега, а преди за 5 часа и – опала. И влажно стана, като вакумирано съм!
– Шът, гледай какво е белинко сега, какво е новинко!
То пак не мирва:
– Ушите ми глъхнат, бре, и няма жизнени енергии в мен! Като изскубнато съм некак си, цвете във ваза, къде са земните природни потоци от които се зареждам за да се чувствам част от земята?
– Малиии, шът, писна ми – какви потоци, кви енергии искаш ти бре, да не си животно, че натура да искаш, млък да не се излагаме пред обществото! Трай тук и гледай колко е целесъобразно за бъдещето на сградата!
– За сградата ?!! Ами за мен???
Ейй не ме остави на мира туй пусто телосложение. Като видя, че с разумни аргументи не излиза на глава с мен, смени тактиката – атакува ме фронтално с едни сърбежи, едно напрежение, една нервност.. Включи се на режим протест, пусна ми 220 волта недоволност! Неподготвена ме свари, от къде да знам, че ще има война. Не ме остави докато не взех селските дисаги и беж крачета да бегаме от цивилизацията! На село! Там, където въздухът е цар, при климатичните влияния – студ, слънчасване и пот в селското меню, при насекомите – да те хапят, при треволяка – да скубиш като халтаво и да те боде, при къртещия крясък на щурците, при заплашителната песен на чакалите вечер.. Ей, проста работа е туй натуралното ми тяло! Ти го буташ в убавото, то си знай неговото – дивото го зове. Няма оправия. На седя на пейката пред блока, бърша градски сълзи и тръгвам, ще слугувам на природата.
А така исках да живея цивилизовано санирана, модерна и просперираща, с мушката да закичя ПВСто. Пък то, непросветено същество се оказах. Айде бегай си на село, Иренче, то толкоз ти е и акъла! Тялото ти искало истинска, естествена среда. Мислех, че съм интелигентна, ама нейсе… май съм някакъв друг модел.
Мисля го за глупаче, ама знам ли – може и да е право! Я да ида и да видя! Ставам. Ох, колата като не е санирана как пари. Що не я санираха и нея?
Здравей, село!
Не мърдай от там! Ида, ида.
Ирена Ненчева